Играта на Smarkethink приключи. Разберете кой е победителят
Всяко хубаво нещо има своя края. Преди 2 месеца отправихме предизвикателство да споделите забавна история, преживяна на работното място. До финала на играта получихме изключително разнообразни, интересни и забавни истории, които искрено разсмяха целия ни екип. Тези разкази са доказателство, че всяко приключение или премеждие по време на работа може да завърши с усмивка.
Надяваме се, да сме ви развеселили с нашето предизвикателство. Обещаваме, че съвсем скоро ще продължим със следващ забавен блог пост на страницата на Smarkethink.
Благодарим на всички участници, които се включиха в нашето предизвикателство. Изборът определено беше голям и затрудни нашето жури.
А сега е време да обявим и победителят в играта. Знаем, че сте любопитни кой е той, затова ви оставяме в компанията на неговата забавна история. Приятно четене!
Бедствия и камбани
Всичко започна от ранната утрин, когато телефонът ми напомни да не си забравя слуховите апаратчета и да изпия клеевата тинктура – започваше есенния период. Звукът от алармата беше стряскащ и затова го смених с нещо по-мелодично. Отправих се към училище. Пред главния вход ме чакаше родител с молба два часа по-късно да дам на детето му хомеопатично лекарство – всички се подготвяхме за страшната есен. Вписах и това в телефона си. По пътя към класната стая ме спря заместник-директорът, за да ми каже, че в 11:00 ч. ще има тренировъчен сигнал за справяне с бедствия и аварии. Предупреди ме този път да се опитаме да излезем „не когато другите вече влизат”. Стигнах до класната стая и подготвих децата за предстоящия сигнал. Часът започна. Последва и вторият.
Няколко деца казаха, че чуват камбани. Аз не ги чух, но се сетих за евакуацията. Погледнах през прозореца и не видях никого. Това означаваше, че този път няма да сме „след дъжд качулка”. Трябваше да излезем на секундата след сигнала, без да се бавим за нищо и затова само си затворихме по-добре бутилката с водата, преоблякохме се, огледахме се в джобното огледалце, взехме си футболната топка, след това я върнахме, написахме прощално писмо до най-добрата си приятелка и с препъващи стъпки стигнахме до вратата на стаята. Всички заедно и въпреки предупрежденията да сме спокойни, излязохме истерично през вратата. Пренебрегнахме и следващия съвет за ходене по двама в коридора. Вкупом по четирима и петима изразявахме шумно радостта си, че най- вероятно ще се „спасим” от евентуален пожар или наводнение и така ще компенсираме за предния път, когато „изгоряхме”.
Вече стигнахме до първия етаж и жените от почистващия персонал, които явно не приемаха насериозно сигнала, ни предупредиха да сме по-тихи. Отново не спазихме правилата, защото те не отговаряха на реалната ситуация, която разигравахме – та ние се спасявахме от възможно бедствие и то първи. Излязохме през главния вход, където ни посрещна заместник-директорът и неговият извънредно изненадан поглед. Той не очакваше, че точно ние ще бъдем толкова експедитивни.
Никой от колегите не се появяваше от аварийните стълби. Помислих си, че аз и децата от моя клас сме извън времето и докато на другите им предстоеше да чуят сигнала, ние вече го бяхме уловили. Знаех си, че има възмездие. Директорът продължаваше да ме наблюдава. Мислех си, че изразява страхопочитание от нашето предчувствие. Доближих се до него и му казах, че сме чули камбаната. Погледът му стана толкова изненадан, чак малко ме уплаши. Вместо да попита къде са останалите и защо не излизат, за да се спасят, той просто ни гледаше. Едно от децата ми помогна като каза на доста висок глас, че всички в училище ще изгорят.
Директорът вече ни гледаше обвинително. Мисля че в този ден, от изненада, си беше глътнал езика. Детето, което стоеше най-близо до мен извика, че камбаната отново бие. Още няколко ученици твърдяха, че я чуват и изпаднаха в екзалтация. Децата обичат да се страхуват. Директорът също чуваше камбаната и каза, че „бие” от чантата ми. Това много ме изненада, но не го оспорих, защото сутринта, докато сменях алармата за напомняния на телефона, забравих да си сложа слуховите апаратчета. Вече трябваше да съм дала хомеопатичните хапчета на разболяващото се дете. Влязохме в класната стая и до 11:00 ч. всички стояхме залепени на прозорците, за да „оцелеем” от евентуално бедствие или авария… първи.
Автор: Десислава Поповска
